вторник, 29 април 2014 г.

Какво да правим, когато “Фейсбук” променя правилата?





Трябва ли писателите да инвестират време в социални мрежи, които са манипулирани?

 
Като писател, непрекъснато слушам и чета за важността на моята авторска платформа и моята авторска марка. Но социалните медии не са ми в кръвта. Не само ги възприемам със закъснение, но понякога чувствам, че ги приемам насила.

Тази седмица прочетох “Кръгът” от Дейв Егърс. Насладих се на книгата. Беше много добра. Това е художествена белетристика, но определено засегна една струна у мен. Става въпрос за прозрачността, общуването и свързването, но кога сме твърде свързани? Кога трябва да спрем? Къде са границите? “Кръгът” започва като платформа, подобна на “Фейсбук”, но която не допуска анонимност и разрешава само по един профил. Това означава, че няма тролове, няма анонимни коментари, няма хакери. Дейв Егърс създава свят, в кото нищо не е скрито, нищо не се трие и всичко се споделя. Всичко. Звучи добре, нали?

Книгата е написана от първо лице, от името на жена, която има чувството, че се включва в някаква секта. Равновесието между достоверното и смешното е опасен, но Мей – героинята – е толкова убедена в правотата на компанията, че ви кара непрекъснато да си припомняте, че идеята е лоша.

След като прочетох книгата, приятел ми изпрати няколко линка. Бяхме обсъждали неговия блог, разпространението на публикациите му във “Фейсбук”, споделянията, които постингите пораждат и как да подобрим всичко това. Бяхме съгласни, че естественото увеличение на посетителите е най-доброто и не одобрявахме плащането за реклама или за лайкове. Оказа се, че сме прави. Плащането за лайкове не върши работа, особено когато те се генерират от роботи, а не от хора. Само че освен това съществува и проблемът с филтрирането на фийдовете и с това, че дори когато посетителите на страницата се увеличаваха, отделните публикации достигат до все по-малко и по-малко хора.

Изглежда сме приклещени между две крайности: да знаем твърде много и да не знаем достатъчно. Кой взима решение какво да стига до нас и какво – не? Кое е реално и кое – не? Трябва ли да бъде разрешено на хората да пишат анонимно? Необходимо ли е да имаме множество идентичности и да се крием зад картинки вместо зад истински снимки?

Разбирам, че е глупаво да основавам страховете си на един роман, но всичко това определено ме накара да се замисля. Вероятно съм наивна да вярвам, че такива неща не се случват непрекъснато, но въпросът ми е: като писател, трябва ли да инвестирам толкова време в която и да било социална мрежа, която може да бъде манипулирана в свят, който не е материален? Убедена съм, че другите платформи скоро също ще започнат да го правят, ако вече не са започнали. И ако не използваме социалните мрежи, какво ще използваме?

~~~~~~~~~~~~~~~
Източник: http://writerswrite.co.za/social-media-a-cautionary-tale